Марин Дринов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигациятаНаправо към търсенето
Марин Дринов
Marin-drinov-portrait-rulexru.jpg
упр. Отдел за народно просвещение и духовни дела
Мандат8 май 1878 – 5 юли 1879
НаследникГеорги Атанасович
Председател на БАН
Мандат1869 – 1882
НаследникВасил Стоянов

Втори мандат1884 – 1894
НаследникВасил Друмев
Лични данни
Роден
Починал
13 март 1906 г. (67 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища
НационалностФлаг на България България
Родства
Найден Дринов
УниверситетХНУ „Василий Каразин“
Професияисторикфилолог
Портал Портална икона Политика
Марин Дринов в Общомедия

Проф. Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк, филолог и държавник, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на революционера Найден Дринов.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и учителстване в Панагюрище[редактиране | редактиране на кода]

Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямо семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.

Учи в едно от първите класни училища в България при Атанас Чолаков и после Йордан Ненов. През 1852 г. става помощник-учител. След напускането на Ненов през 1855 г., Дринов и неговият близък другар – Нешо Бончев, са назначени за временни главни учители. Остават на тази позиция до 1858 г. В този период, по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861).

Следване и изследователска дейност в Русия и Европа[редактиране | редактиране на кода]

На 1-ви септември 1858, с помощта на копривщенеца Найден Геров и на панагюрското население, което събира дарения и се задължава да плаща по 3500 гроша за всяка година на тяхното следване, заедно с Нешо Бончев заминават за Русия, за да продължат образованието си. Там учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие – в Московския университет, където се дипломира през 1865 г.

Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. Рано изпъква като сериозен изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.

Дринов създава правописни правила, които лягат в основата на първия официален български правопис.

Той играе важна роля в стандартизацията на българския език.[1] През 1870 година отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде“.[2][3][4] Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни български лингвисти като Благой Шклифов.[5] Според съвременния езиковед Благой Шклифов именно Марин Дринов е отговорен за монодиалектната основа на българския език. [6]

През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.

Държавническа дейност в България (1877 – 1879)[редактиране | редактиране на кода]

През освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага императора Александър Втори и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като по този начин допринася съществено за българската кауза.

Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.

Професор в Русия[редактиране | редактиране на кода]

След края на Временното руско управление се връща в Русия, но продължава активно да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в онази епоха за най-образования българин.

След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[7] след продължително боледуване от туберкулоза.

На негово име[редактиране | редактиране на кода]

В края на 19 век жителите на село Бахшишлар, днес Дриново, решили да го преименуват в чест на прочутия български професор, Марин Дринов, като изпратили нарочна делегация при него. Заедно с неговото съгласие, делегацията се завърнала в Дриново и с подаръци от професора – черковни книги, принадлежности и църковни одежди за свещеника.

На негово име е наречено издателството на БАН.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Факсимиле на заглавната страница на „Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес“. Експонат на Регионалния исторически музей в Хасково.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. . стр. 7.
  2. Вестник Македония 31ви юли 1870
  3. Tchavdar Marinov. In Defense of the Native Tongue: The Standardization of the Macedonian Language and the Bulgarian-Macedonian Linguistic Controversies. in Entangled Histories of the Balkans – Volume One. p. 443
  4. Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. . стр. 7.
  5. Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. . стр. 7 – 10.
  6. Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. . стр. 7.
  7. Манев, Т. Панагюрище, неговото заселвание, битие и възстание. Пловдив, 1906 г., стр. 23

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Изследвания в чест на Марин Стоянов Дринов. София, 1960.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. I. София, 1985, 614 – 616.
  • Gjuzelev, V. Marin Drinov (1838 – 1906) – Begründer der bulgarischen Slawistik und Mediävistik, Palaeobulgarica, XVII (1993), № 4, 107 – 126.
Гробът на Марин Дринов на Централните софийски гробища

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]